09/05/2026
КЛАШНИКЪТ
Около 1948–1950 г. Лазара и Гето решили да си построят нова къща. Но не каква да е, а по виенски тертип — в село Тръстеник, Плевенско. Лазара била домакиня, а Гето — виден земевладелец, кулак, николапетковист, преминал през затвор, защото не искал да даде своите 150 дка земя на ТКЗС-то. Наели арх. Думанов, завършил архитектура във Виена. Той проектирал и построил къщата, а после още две в селото.
Минали години, децата пораснали, а за Лазара и Гето направили пристройка до голямата къща. Там, в малката стая, Лазара прибрала и голямата ракла с най-ценните одежди, останали ѝ в наследство.
Повече от 30 години къщата останала необитаема. До деня, в който била продадена на моя позната. Тя открила раклата, в която всичко било изпасано от молците. Случайно раклата се счупила при изнасянето и там, на дъното, се показал този безценен дар от миналото — КЛАШНИКЪТ.
Според местните той се нарича „касаче“ и има мъжки и женски вариант.
Това знам от документите.
Отне ми доста време да реставрирам тази ценност, която днес краси изложбената зала на Фондация Зарина.
До 1934 г. селото се е наричало Марашки Тръстеник. Има сведения и за други названия по турско време — Суванджик бунар, Имарет Тръстеник, Хайдушки Тръстеник. От 4.10.1974 г. е обявен за град Тръстеник, община Долна Митрополия.
Селището е разположено от двете страни на Тръстенишката бара, която го разделя на усойна част и припек. Районът е беден на повърхностни течащи води и затова е осеян с множество герани (кладенци), най-старият от които е Щърбашкият геран — основен водоизточник на града.
Тръстеник е старо средновековно селище, регистрирано още от средата на XV век. От документи се вижда, че през 1620 г. тук се заселват хора от с. Скрина, Самоковско, и от с. Койнаре.
През лятото на 1958 г. в блок на ДЗС край Тръстеник са открити 61 сребърни денара от римско време.
В документ на Никополския паша от 1620 г. за Тръстеник се казва:
„На три сахата път северозападно от Плевен се намира голямото село Марашки Тръстеник, наречено още хайдушки, населено с чисто българско, непокорно и дебелоглаво население.“
Всеки, дръзнал да ограби или злодейства в селото, бил заплашен от отмъщение. Така било и по време на нашествията на башибозуците — за да ги лишат от вода, селяните сипвали вар в гераните.
Произходът на думата „мараш“ е вълнувал историци като Иречек, писателя Цани Гинчев и етнографа Димитър Маринов.
„Според съобщението на Цаню Гинчев — пише Иречек — 20 села между Долни Искър и Осъм се наричат марачи, мерачани; техните жени отначало носели големи дървени паници с цветя и нанизи, обаче под влияние, казват, на епископите, това изчезнало.“
Някои етнографи свързват названието с племенна разлика между жителите на тези села и техните съседи — племето Марашани или Маричани. Тяхна отличителна черта били дървените полумесеци („лубове“) с нанизи, които жените носели на главите си.
Според стари хора, около 1888 г., марашките села се познавали именно по носията — най-вече женската. Жените не носели сукмани, а вълненици и престилки, а на главите си поставяли лубове със сукаи. Имали дори по два луба — по-голям за празници и сватби и по-малък за всеки ден.
Подобни одежди носели и жените от Белослатинско, Врачанско, Ломско и Видинско. Тези женски дрехи, както и мъжките бели носии, били характерни за полянците, докато сукманите и мъжките черни дрехи — за планинците (балканджиите).
Първата църква в Тръстеник е построена през 1570 г., но по-късно е опожарена. Сегашният храм „Св. Успение Богородично“ датира от 1880 г.
Първото училище е открито през 1846 г. като килийно. По-късно били построени още две просторни училищни сгради.
Първите сведения за читалище в Тръстеник са от 1872 г. под името „Братска любов“. През 1907 г., с помощта на местното население, е построена сградата, в която днес се помещава НЧ „Неофит Рилски – 1872“.
Облекло (носия)
Мъжката носия включвала потури, долатанче и късаче — дреха от дебел шаячен плат без ръкави, украсена по гърдите с цветна везба.
Мъжете носели гуглести овчи калпаци, а косите им били дълги и сплетени отзад на една плитка.
За женското облекло Петра Ев. Цветкова пише:
Жените се обличали зимно време със сукмани от шаяк, украсени с червени, жълти и сърмени гайтани на пазвата, джобовете и полите. При голям студ по-старите жени носели върху сукмана кожух без ръкави, украсен също със сукно и гайтани по пазвата, джобовете
и полите.
По-младите жени носели „джубе" - кожух облечен отгоре с кадифе или плюш и украсен на яката, пазвите и ръкавите с
красиви меки кожички, наричани „мисове".
Джубето било задължително за младата булка. И за сватбата тя е получавала “джубе”, нов сукман, копринена риза, копринена забрадка, наричана „бариш" и нови обувки, които в първия ден след сватбата облепвали с тънки листа станиол, наречен “варак", които светели като златни.
В деня на сватбата булката носела на сплетената си коса дълга и широка копринена панделка, а на главата околоврьст, рози от плюш и коприна, а след сватбата - бяла забрадка с шарени пискюли.
Лятното облекло на жените било - бели ризи, вьлненици и престилки, изтъкани саморъчно от всяка домакиня от най-финна вълнена прежда, която сами си изработвали, и с която обшивали пазвите на дрехите с разноцветни бьлгарски шевици.
И мъжете, и жените се обували с цървули от свинска или волска кожа, а в празнични дни носели „кундури“.
Няма как да не впечатли добрият естетически вкус и усетът към красотата, с които били изработвани дрехите на тръстениченката — на фона на бедния и тежък битов живот.
Красотата на женската носия била забелязана и от испанския журналист Хосе Луис Пелисер:
„Тукашните жени имат особена, стройна и горда осанка, която напомня гръцките кариатиди.“
А за българското село той пише:
„Трябва да се признае, че българското население, kakmo в селата, maka и в градовете, е много трудолюбиво. Непретенциозно в потребностите си, то ги задоволява с домашно производство. Край всяка къщурка има пещ, помещение за чекрък, хамбар, курник, обори и други. Жената никога не седи със скръстени ръце — преде, тъче, подрежда къщата, готви… докато мъжът работи на полето или гледа добитъка.“
Дълги години тръстеничани предавали от поколение на поколение различни поверия и поличби, спазвани почти като закон.
Едно от поверията, записано от Димитър Маринов по разказ на баба Руса Николова, гласи:
„Просото е белег на ситост — харчиш, харчиш и довършване няма…“
Преди царевицата да дойде от Америка, просото било основна храна. От него месели и пекли хляб, наричан просеник.
И ето каква приказка се разказвала из Тръстеник:
„Веднъж житото и просото се срещнали. Просото се присмяло на житото с думите:
— Добра среща, женско играло!
Тоест — жените като месят житото, играят си дълго с тестото.
На това житото отвърнало:
— Дал ти Бог добро, прольо!
И оттогава, казват, на присмеха останало името „проля“.
Виното, като чуло това, решило и то да се подиграе с просото. Срещнало го и казало:
— Добра среща, прольо!
Но просото му отвърнало:
— Дал ти Бог добро, разбий глава!
Виното се ядосало, но после се покаяло. Отново срещнало просото и този път му казало:
— Добра среща, захранѝ дете!
А просото му отвърнало:
— Дал ти Бог добро, веселѝ трапеза!“
Така, чрез приказки и поверия, хората предавали мъдростта си от поколение на поколение, а всяка храна имала не само място на трапезата, но и своя душа в народната памет.
И до днес е запазен обичаят „Кьоравата кобила“, който се изпълнява всяка година на Ивановден.
Според легендата Иван прогонил старата си и сляпа кобила, а тя се върнала с жребчета и спасила селото от данъци към турската хазна. Затова хората вярват, че влизането на „Кьоравата кобила“ в дома носи здраве и благополучие.
В полунощ няколко „впряга“ тръгват по къщите на именниците и разиграват венчавка и раждане на конче.
Това са само малка част от обичаите и традициите на този край, който е безкрайно мил и скъп за мен, защото е част и от моите корени.
В памет на баща ми - Любчо Цветков, родом от гр. Тръстеник🙏
📖 Източник: Красимир Машев — „Град Тръстеник в миналото“
