Защо избрах фотографията или тя избра мен?
Въпроси, на които вече след много години имам отговор.
Всичко започна с рисуване, години в подготовка...
И премина в картини, които виждах, открадвах, пресъздавах и грижливо събирах.
Не станах художник.
Вселената е имала други планове за мен. Събирах събития. Красиви и не толкова. Понякога страшни, друг път непонятни, с липсата на логика и свян.
Имаше и
красиви и до сълзи емоционални. И цветни, каквото е само природата. Усмихнати и чисти, като детския поглед. Това беше периода на репортажната фотография. Динамика и надбягване с времето. Когато внезапно приключи бях объркана, гневна и тъжна. Но това беше поредния дар, който получих. Открих по-красивата част на фотографията.
Започнах да дарявам спомени. Детските усмивки, неповторимия и позабравен аромат на новородените бебета, съпреживяната радостта на сватбените тържества и много щастливи и усмихнати семейства, очакващи първата си рожба.
Когато снимам, забравям всичко останало, отивам в друг, само мой свят. Невероятен шанс е работата ти да е любов, необходимост и безкрайно удоволствие. Благодаря на вселенята за този дар.
Времето е безкрайна величина, но за нас хората не е така. Раждаме се, порастваме и на свой ред създаваме свои деца. Отглеждаме ги с най-голямата си любов да порастнат и да станат добри :) Но времето лети и спомените от най-милите и вълнуващи моменти избледняват.
Тогава, когато децата ни са пораснали и всеки е тръгнал по своя път или сме се събрали на голям фамилен празник може да отворим албумите със снимки или да седнем пред екрана на компютъра. Да се върнем там далеч, в началото на нашата приказка. И да разказваме и преживяваме отново прекрасни и вълнуващи моменти.
Ще бъда безкрайно щастлива, че и аз съм помогнала малко за това.
Юлиана