04/09/2026
6 месеца без теб…
А сякаш беше вчера, когато за последно те видях, прегърнах и целунах…
Липсваш ми ужасно много. Всеки ден. Всеки час. Успявам през деня да заема мислите си с други неща, с децата, с дома, със задачите… Но мисълта за теб връхлита неочаквано, по средата на деня, и ме кара да плача. Понякога просто така… без предупреждение.
Сърцето ме боли, а душата ми е празна.
„Една душа в две тела“ — това беше нашата любов. Това бяхме ние. И сега… съм само аз тук.
Знам, че има някакъв Божествен план за всичко, което ни се случва тук, на Земята. Знам, че си на по-добро място. Знам, че си до нас, че ни виждаш, че бдиш над нас и ни помагаш по този нов, толкова труден път. И ти благодаря от цялото си сърце за това.
Но въпреки всичко… съм ядосана.
Питам се защо трябваше да си отидеш толкова скоро. Защо децата ни трябва да растат без баща.
Защо една толкова силна, толкова истинска и голяма любов като нашата трябваше да бъде прекъсната по този начин.
Нямам отговори. И може би никога няма да имам. Само знам, че шест месеца по-късно липсата ти не е станала по-малка. Просто се научих да живея с нея… поне за малко.
Но има моменти, в които всичко спира и аз отново съм онова момиче, което просто иска да те прегърне, да те целуне и да чуе гласа ти.
Липсваш ми, зайче мило... Липсваш ми по начин, който не може да бъде обяснен с думи.
И колкото и да продължава животът тук, колкото и да се променят нещата, колкото и пъти да се усмихна отново… мястото, което е твое в сърцето ми, ще остане завинаги твое.
6 месеца без теб.
И все още те обичам така, както и в онзи последен ден.
До скоро, любов моя. 🤍
