31/08/2026
Казвам се Мария-Радена Божкова, на 25 години съм и съм от Добрич. Майка ми обаче е родена в Бургас и обичам да казвам, че съм и от Бургас, защото морето е много важна част от мен.
Израснах в много сплотено семейство. Родителите ми винаги са ме подкрепяли, въпреки че не се занимават със сферата, в която съм избрала да се развивам. Имам по-голяма сестра, която е интериорен дизайнер, майка ми е банкер, а баща ми е ветеринар. Аз съм тази, която избра да тръгне по „сигурния“ път на актьорската професия.
От малка исках да стана актриса, но всъщност исках много неща. Исках да стана ветеринар като тате, интериорен дизайнер като сестра ми. Може би точно затова избрах актьорската професия – защото чрез нея мога да бъда всичко.
Като малка сестра ми играеше с кукли, а аз бях с мечове, лък и стрели. Имах една любима броня с два меча и с тях бях навсякъде. На един детски карнавал бях мускетар. Даже имах нарисуван мустак.
И наскоро, 20 години по-късно, плюс-минус, в един проект отново бях мускетар. Ходих да стрелям на стрелбище, за да вляза в ролята. И просто осъзнах, че цял живот съм си го мечтала. Само че сега вече ми плащат за това.
Бях много хиперактивно дете – по-дивата. Благодарение на родителите ми успях да канализирам тази хиперактивност във всички спортове, които съм тренирала, а постепенно и в изкуството.
Спомням си как, когато бях на пет години, гледахме някакъв концерт по телевизията и един пианист свиреше. Казах: „Искам и аз да свиря на пиано.“ Родителите ми казаха: „Добре.“ И свиря до ден днешен.
Така беше и със спорта. Тренирала съм плуване, баскетбол, хандбал, волейбол, а от две-три години се занимавам и с кикбокс и тенис. Кикбоксът започна покрай един филм, който снимахме в Италия. Трябваше да играя боксьорка и исках да се подготвя сериозно за ролята.
Спортът ме научи на дисциплина и, може би, на известен перфекционизъм. А изкуството е малко обратното. Там не трябва постоянно да гониш перфекционизма. Трябва да има баланс и аз винаги съм търсила този баланс. Продължавам да го търся.
Според мен спортът и музиката са неща, които искам и моите деца да правят, защото те учат на страшно много неща. Дори да не станеш актьор, да не се занимаваш с изкуство или да не станеш професионален спортист, тези неща изграждат човека.
Завърших езикова гимназия с английски и немски. Ако имаше испански, със сигурност щях да избера него, защото много харесвам испанския език. До последно не знаех какво точно ще правя с живота си и затова учех всичко.
След гимназията кандидатствах в НАТФИЗ. Родителите ми тогава бяха малко в шок, защото това беше тотално далечна сфера от всичко, с което се занимава семейството ми. Подготвях се при Малин Кръстев, кандидатствах и имах късмета да ме приемат.
Трябваше много бързо да си оправя диалекта, защото иначе нямаше да продължа след първия семестър. Дисциплината, която бях изградила от спорта, много ми помогна.
Не е лесно да учиш в НАТФИЗ. Понякога е като казарма. Попаднах и в периода на COVID. Бяхме основно онлайн, което беше много странно, особено за човек, който се занимава със сцена. Изолацията не ми действа много добре. Обичам да прекарвам време сама, но съм много социален човек и имам нужда от контакти и социална среда.
Когато имахме кратки почивки, понякога излизах сама и сядах на една пейка отсреща. На нея пише, че е била любимата пейка на Невена Коканова. Много я харесвам и много съжалявам, че не съм успяла да се срещна с нея.
След като завърших, заминах за Америка. В Ню Йорк имам роднини и може би затова градът ми е близък. Самата артистична среда там също много ми харесва. Ню Йорк има страшно много енергия и възможности за хората, които се занимават с изкуство.
Въпреки това се върнах в България. Бях готова там да продължа пътя си и живота си, но се върнах тук и трябваше отново да завъртя колелото и да започна отначало.
Не се върнах, защото Америка не ми харесва или защото мисля, че там е по-трудно. Аз никога не съм била човек, който се отказва, защото нещо е трудно.
И така започнах най-накрая да уча испански. Много ме привлича испанското кино и ми се иска да работя там. В една испанска агенция съм. Следя всички платформи, които намирам, и кандидатствам за всички възможности.
Както бях хиперактивна като дете, сега съм хиперактивна в това отношение. Не чакам просто някой да ми се обади и да каже: „Ела, имаме роля за теб.“ Трябва да се действа. Бутам се навсякъде.
Може да си срамежлив, като мен и пак да искаш нещо достатъчно силно, за да го преследваш. Аз съм си амбициозна. Това е нож с две остриета и се опитвам да го канализирам и да го насочвам в полезната за мен страна. Да работи за мен.
Когато се върнах и не знаех откъде да започна, върших доста работа като асистент продукция. Това много ми помогна. Видях как работи всичко зад камерата, научих неща, които не бях научила в НАТФИЗ, и се запознах с много хора.
Когато си само от страната на актьора, виждаш своята работа. Когато си зад камерата и видиш целия процес, разбираш колко много хора стоят зад един филм или една продукция. Това ми даде много по-широк поглед върху професията.
След много кастинги и много откази свикваш. В началото ми беше много трудно да ги приемам. Но идва поредният кастинг, поредното „не“, казваш си „Окей“ и продължаваш напред.
Може би моментът, който най-много усещам като пробив, беше „Man of War“ – американският филм, който е най-голямата продукция, в която съм участвала досега. Холивудски филм. Премиерата беше в Холивуд, но аз не можах да присъствам, защото снимах в Милано.
А сега имам щастието да съм част и от „Nina Roza“ на канадската режисьорка Geneviève Dulude-De Celles – филм, който спечели „Сребърна мечка“ за най-добър сценарий на Berlinale и е избран за официалното предложение на Канада за „Оскар“ за най-добър международен филм. В него си партнирам с Галин Стоев, Светлана Янчева и още прекрасни актьори, а филмът тръгва по кината в България от 9 октомври. Много се вълнувам, че съвсем скоро ще може да го види и българската публика.
Ролята на боксьорка също дойде през платформа за кастинги. Търсеха актриса, която говори английски и италиански. Аз не говоря италиански, но кандидатствах. Впоследствие се оказа, че ролята е на италиански.
Един приятел, който ми помогна с кастинга, ми каза, че ако не знам италиански, просто могат да променят ролята – вместо италианка да бъде чужденка в Италия. Аз си казах: „Окей, пускам се на 200%“, и се пуснах.
Харесаха ме. Снимахме трейлъра на пълнометражния филм и се очаква скоро да снимаме и целия филм в Италия.
Не мога без творчество. Може да имам ранчо, може да правя каквото си поискам, но киното ще го има. И музиката ще я има. Когато бях в Америка, за известно време се занимавах за малко с изкуство и тогава си дадох сметка, че не мога без него. Може само да гледаш, но аз имам нужда да го създавам.
Израснала съм много близо до природата и животните. От малка ги обожавам. И един ден много искам да имам ранчо.
Ако трябва да се опиша с една дума, може би най-важното е човек. Искам хората да видят в мен истински човек на първо място.
Искам човек да бъде естествен. Да общуваш с някого и да няма задни планове. Защото прекалено много общуването вече се превърна в това да чакаш да се видиш с някого, защото ти е изгодно. Всеки си търси някаква полза. И това е неприятно.
Липсва ми истинската комуникация. Истинското общуване. Може би в нашата среда това се усеща още по-силно.
За мен най-големите и най-добрите актьори са истински хора. Например Светлана Янчева. За мен тя е прекрасен пример за земен човек и страхотна актриса.
Ако имаш огромно его и постоянно се опитваш да показваш: „Вижте ме кой съм“, това си личи и на екрана.
В българския театър и кино понякога има прекалено много его. Вместо да се опитваме да покажем колко сме добри актьори и режисьори, трябва просто да си вършим работата. А ние правим много яки неща. Просто не ги виждаме достатъчно.
Може би сме една от малкото страни, в които нямаме световно разпознаваемо кино. Аз много си мечтая за това. Винаги съм следвала мечтите си и специално за Оскар съм си мечтала. Надявам се да имаме световно кино.
Но на първо време трябва да се инвестира в културата и в младите творци.
Според мен разликата между работата по български и по чужди продукции е най-вече в професионализма и начина, по който хората работят един с друг. Не искам да генерализирам, но от скромния ми опит с чужди продукции усещам, че там хората са по-отворени.
Ако аз съм режисьор и ти си актьор и заедно правим един продукт, и двамата имаме интерес този продукт да е добър. Работим заедно, за да го направим възможно най-добър.
Тук понякога имаш човек, който казва: „Не, аз съм го измислил. Аз съм го написал. Аз го виждам така.“ И дотам. Няма диалог, няма комуникация.
Искам да продължавам да се движа напред, да работя, да опитвам и да не се страхувам от отказите. Искам да бъда актриса, която може да бъде различна във всяка следваща роля.
И някой ден – да имаме световно кино, в което и България да има своето място.
