04/01/2024
Тези фотографии докато успея да ги "понагодя" новият компютър се развали, мониторът отказа на 2 пъти и прочие, и прочие. Явно дори на тях им идват в повече. И е нормално.
Идеята зад тези фотографии дойде в онзи ден, в който реших да направя фотографски наръчник за мъжко позиране. В пристъп на умора и навярно вътрешен несъзнат изблик на различност (ако мога така евфемистично да го нарека), стигнах дотук.
Последните години умувам отвреме-навреме върху двойнствената ни психическа природа. Лицето, което излагаме пред хората, спрямо това, което чувстваме вътре. А го умувам това, защото именно аз твърде често влизам в ролята на актьор.
Актьор пред хората, ала и актьор пред самия себе си..
Не мога да изброя колко са случаите, в които съм бил ужасяващо тъжен, смазан, умислен, разтревожен, а е трябвало точно тогава да бъда в абсолютната противоположност. Знаейки, че през мен ще минат сумати хора, които трябва да бъдат заснети; или просто клиент, който има нуждата да му бъде обърнато внимание както на него, така и на продукта му, услугата му, аз трябва да преглътна всичко и да сложа за пореден път маската си на шут, който винаги е усмихнат и пуска дебилни шеги, винаги търсещ да помогне, винаги стараещ се да даде максимума от себе си.
Защото как да отпуснеш човека отсреща, ако самият ти си смазан. Няма как да стане, не е редно. А навярно и няма да оцелееш като професионалист в сферата си.
Мислейки върху това, човек разбира, че ако той го прави всичко това постоянно, то навярно и всички останали хора го вършат. Всеки ден, всеки един от нас слага под една или друга форма различна маска - на ведрост, на униние, на умора, на пасивна агресия и т.н.
Колко ужасяващ и антиутопичен би бил светът, ако всички си казваха при всяка възможност какво ги терзае..
- Здрасти, как си?
- Скапан съм, почина ми животинката..
или
- Как е? - попита ведро стар познат, когото дамата не беше виждала отдавна.
- Нямам сили вече - грижа се за баба и дядо - отвърна дамата, която прекарваше поредна 12-часова смяна в магазина.
Не го правим обаче.
Стараем се с неистово желание да опазим насрещния от нашите вечни тегоби. Защото имплицитно знаем, че те минават през същите. Малко или много. Рано или късно.
Хората сме като житейски шизофреници - нещо като квантовата физика, но в доста заземен вариант. Винаги сме с и двата крака в радостта и тъгата. Кой ще види отсрещният.. това е въпрос на вътрешна сила.
Нека този пост бъде като апология за всички хора, които тъй безрезервно се грижат за всичко живо и неживо около тях. За изоставените животинки, за болните си близки, за добруването на всички ни. Звуча сигурно като ненормалник и теологичен фанатик, ала, считам, че именно тези хора получават най-малко внимание в днешния свят за разлика от пикантните глупости, с които се самозаливаме с легена, давещ се от простотия и елементарщина.
