18/12/2021
Една малка зимна приказка за щастие
Имало едно време в едно малко селце, близо до реката, намирала се една малка къщичка. Тя не била луксозна, нито пък голям лъскав замък. Била обикновена селска къща, която имала малък двор. Била собственост на едни обикновени хора, възрастна двойка. Те не били нито богати, нито известни, нито светила в науката или инженерната мисъл. Те били обикновени хора, които водели скромен живот. На тези хора не им трябвало много – имали достатъчно за себе си. Имали животни, от които получавали месо, яйца и мляко, а хляба си го месили всяка сутрин.
Но с настъпването на зимата възрастните хора били нещастни. Нямало го вече блясъка в очите им, а усмивките по лицата им отдавна изстинали. Една студена декемврийска вечер възрастното семейство си говорили на дълго и широко. Споделили си чувствата и това, че не са щастливи. В един момент на мъжа му хрумнала една интересна идея: „ Ваянке, искаш ли да напиша писмо до Дядо Коледа?“ Тогава жената погледнала своя съпруг с недоверие, но му отговорила равнодушно: „ Какво писмо, Константине?! Ние не сме деца! А и какво ще искаш да ти донесе Дядо Коледа? Стари сме вече за тези неща.“ Константин се усмихнал на своята съпруга и й отговорил, че просто трябва да има вяра.
Захванал се Константин да пише своето дълго писмо до Дядо Коледа. Писал ли той, писал, писал, че изписал цял роман. След като написал своето желание възрастният мъж облякъл най-топлите си дрехи и се запътил към селото, за да пусне писмото. Навън било студено, а снегът отдавна бе затрупал всички пътища. Константин вървял цял ден, за да може да стигне до селската поща. Вървял толкова много, че чак краката му се намокрили от снега, а тялото му било изморено, но той не спирал. След един дълъг ден ходене той пристигнал, но заварил нещо неприятно – пощата вече била затворила и ще работи чак след Новата година. Константин прочел съобщението с нещастие в очите. След това седнал на една пейка близо до пощата и заплакал. Покрай него преминал един възрастен човек и го заговорил: „Защо плачеш, дядо? Идват най-хубавите празници в годината. Не трябва да си тъжен!“ Константин надигнал глава и погледнал мъжа с бялата брада, но нищо не отговорил. Странният човек решил да седне до Константин и да си поговори с него. Отново го попитал учтиво. Тогава Константин го погледнал и му споделил мъката си:
- Драги ми господине, аз съм един обикновен човек. Моята Ваянка и аз сме едни хора от село, които водят скромен живот. Не сме богати, но сме щастливи. Живеем нормално и от нищо не се оплакваме. Не сме останали гладни, не ни е студено през зимата. Гледаме се и си помагаме. Но сега с настъпването на тези светли празници, ние се натъжихме.
- Защо? – попитал човекът с бялата брада.
- Защото нашите деца и внуци не са тук. Те са далече от нас. Живеят в чужбина. Не си идват често. Обаждат ни се всеки ден, не са ни забравили. Пращат ни пари, за да си помагаме финансово. Често ни изпращат хубави колети. Пак казвам – не се оплакваме с Ваянка от нищо, но ние нямаме нужда от тези пари и колети. Ние имаме нужда от нашите деца и внуци. Ние искаме да ги виждаме често, ние искаме да ги прегръщаме и да им казваме колко много ги обичаме.
- А те няма ли да дойдат за празниците при вас? – отново попитал мъжът с бялата брада.
- Не могат. Не им дават от работа да отсъстват. За това съм толкова тъжен, драги ми господине! За това исках да пусна едно писмо на Дядо Коледа, за да ми изпълни едно скромно желание. За съжаление, пощата не работи, а той няма да може да ми прочете писмото.
- Какво си пожела, дядо? – попитал мъжът с бялата брада.
- Пожелах си децата и внуците ми да се приберат за празниците…. – казал Константин през сълзи.
Тогава мъжът с бялата брада също се разчувствал и казал на Константин: „ Виж сега дядо, недей да плачеш! Нека да те изпратя до вас, защото вече е късно и студено. Тъкмо ще си поговорим и повече по пътя.“ Така и станало – Константин и странният мъж вървели заедно. Говорили си на дълго и на широко. Толкова време си говорили, че Константин не разбрал кога са стигнали до дома му. Накрая човекът с бялата брада казал:
- Няма да плачеш! Дай ми писмото, а аз ще го изпратя. Ще видиш, че ще стигне на време до Дядо Коледа.
- Не знам, драги ми господине! Благодаря, че сте толкова добър и ме изслушахте, но не знам има ли смисъл да ви ангажирам, а и това писмо сигурно няма да стигне до Дядо Коледа на време. – казал тъжно Константин.
- Просто имай вяра, дядо! Това е абсолютно достатъчно, а всичко друго ще се нареди, както ти искаш. – казал човекът с бялата брада.
Тогава Константин дал писмото, но с несигурност. Махнали си за сбогом и тогава човекът бързо, бързо изчезнал. Константин се замислил дали изобщо това писмо ще стигне на време. Не знаел дали не направи грешка, че повери плика на този непознат човек. Но каквато и да бе истината – станалото вече станало.
На другият ден беше вече 24 декември. Сутринта беше кротка и тиха. Навсякъде беше снежно бяло. Константин още спеше в мекото си легло. Неговият спокоен сън го прекъсна Ваяна: „Константине, хайде бързо ставай! Ела, трябва да видиш нещо!“ Константин не можеше да повярва, че бе спал до толкова късно. За първи път от толкова много години се успиваше и се почувства неловко. Облече се на бързо и слезе долу в трапезарията. Там той видя най-неочакваната изненада.
- Здравей, тате! Ние се прибрахме! – казала дъщерята с усмивка.
- Здравей, тате! Успяхме! Тук сме всички….ЗАЕДНО! – казал също с усмивка синът.
Константин не можал да сдържи сълзите си от щастие и прегърнал силно децата си! Тогава той си спомнил за онзи мъж с бялата брада и се замислил как писмото му стигнало толкова бързо. Освен ако…. Самият той не е Дядо Коледа!
Тогава Константин се усмихнал широко, погледнал милата си съпруга и й казал: „Просто имай вяра, Ваянке!“
